Слънцето

Спомням си времето, когато слънцето живееше в моя дом,спомням си времето когато живеехме заедно,спомням си, не беше толкова отдавна.Тогава когато слънцето си замина от дома ми усетих празнота, то заемаше огромна част от мен, от моето усещане за света.То допълваше моя поглед за всичко около мен, помагаше ми да видя нещата от хубавата, светлата им страна, все пак беше слънцето, то светеше и ми даваше това, от което се нуждая.Слънцето изпълваше сърцето ми, изпълваше всяка моя клетка, пора, даваше ми сиянието, от което се нуждае всеки човек.Сега знам, слънцето го има, грее, щастливо е, свободно, но не е до мен, въпреки това се опитвам да живея без него,крепи ме мисълта, че живее, далеч от мен, но живее и ми помага, когато го потърся!!!Помня, помня го слънцето, още от първия ден когато дойде в моя дом.Аз го познавам много преди това, но тогава не го оценявах по начина, по който започнах да го ценя след като заживя с мен.То идваше всеки ден в дома ми, внасяше онази неговата си красота,внасяше приятна ярка усмивка и това караше домът ми да сияе, да блести.Слънцето искаше да дойде при мен, но аз винаги му казвах, че дойде ли ще го намразя, а то тъгуваше заради думите ми.Докато един ден, нещо ме накара да го извикам, това беше денят, в който разбрах, че аз съм имала слънце, но съм бягала от него.Сега вече то бе в дома ми, живеех с него, всеки ден беше една голям усмивка, пълен беше с настроение,с викове от радост.Тогава наистина познах слънцето, тогава разбрах неговата истинска същност, разбрах, че то е най-светлото, топло, усмихнато нещо, което съм срещала в живота си. Слънцето беше мой спътник, мой другар, прекарвах всяка възможна минута със Слънцето, караше ме да се чувствам прекрасно, даваше спокойствие на душата ми, сгряваше сърцето ми.